Есента ни дари лятна нощ. Каприз на природата. Гласът й звучеше различно по телефона. Температурата за часове беше скочила с най-малко петнадесет градуса. Мислите ми като палави мушици се рееха в сладък хаос. Разтваряха ме. Чувствала се е подобно. Забравихме какво имаме за вършене, вечерта и на следващата ранна утрин. Шофираше бързо, по-късно разбрах, че е безцелно. Когато се загубихме и тя каза, че й се иска да е завинаги. Попитах я, наистина ли си го мисли. Мълчанието й беше горчиво. Нямаше смисъл да задавам въпроса. Нещо ме попита и тя. В действителност малко знаехме един за друг. Отговорих й искрено. Вървяхме в гора която не познавахме. Тя си свали обувките. Май ги изхвърли. Не помня. Разказваше ми нещо и тя. Усещах го, не го чувах. Не с ушите си с цялото тяло го поемах в себе си. Стори ми се, че се съблича. Не, просто нещо ми признаваше. Нещо й признавах и го разбирах за пръв път за себе си. Пошегува се с нещо. Засмях се и осъзнах, че наистина е шеговито. До този момент ми се струваше трагично. После допря гръб до едно стебло. Прегърнах я. Доближихме устни. Изчезна озова се зад гърба ми. Изглеждаше натъжена. Какво й стана? Не я попитах, но ми отговори. Повтори, че иска да сме се загубили завинаги. Тъй, че да не открием път назад.......
Целият разказ:
http://cefulesteven.blog.bg/viewpost.php?id=123834
Целият разказ:
http://cefulesteven.blog.bg/viewpost.php?id=123834