Припаднах. В началото наистина, но после не съвсем. Можех да дойда на себе си. Не исках. Излизах от банята. Усетих присъствието му. Някой в долната стая шеташе. Не беше мъжа ми, с него говорихме преди половин час, по телефона, на хиляда и деветстотин километра оттук беше. Друг нямаше ключ. Толкова бях шокирана, че припаднах. Свлякох се, хавлията като криле се разтвори. Лежах по гръб, единият ми крак свит, гърдите ми настръхнали, очите ми отворени. Капките лъкатушеха по мен. Виждах и чувах. Просто не се движех. Не мигах. Осъзнавах всичко и чувах, и чувствах всичко. Дори по-остри бяха усещанията ми. Можех да мръдна, ако поисках можех да мръдна. Можех да скоча, да се загърна, да побягна из стаите. Да се заключа в гостната. Вратата е двукрила, масивен орех. Ключът стои от вътрешната страна на бравата, по-скоро беше украшение без никаква функция, но сега можеше да послужи. Имах телефон. Вилата не е далече. До десет минути ще дойдат патрулите. Мисля си ги и аз. Боя се. Боя се. Той е някъде около мен. Кой го знае кой е и колко е бърз. Може и да не е сам. Страх ме е. Страх ме е. Скована съм. Мога да мръдна, но страх ме е. Сигурно е въоръжен, сигурно е отчаян. Чувам стъпките му по стълбището. Ще се преструвам на умряла. Не ми е трудно. И без друго така изглеждам......
Целият разказ:
http://cefulesteven.blog.bg/viewpost.php?id=121004
Целият разказ:
http://cefulesteven.blog.bg/viewpost.php?id=121004