Косите й не угаси, само косите. Стича се по тях, по шията, по раменете й, по гърдите, по снагата й, по слабините и бедрата й. Чувства я с всяка струйка и с всяка струйка я гали. Гаснеха пламъците изненадани. Попива в нея, разтваря се в грима й. Нарисува свои образи по лицето й, игра на обръч между обиците й. Приюти зеница в пъпа й, по брадичката излива устни, и по венериния хълм, по гръбнака и по дупето, и по прасците й. Обгърна я като в дреха, дрехата й полепих и затрептя около нея с бледа гаснеща дъга. Утихнала от пламъци те поглъщаше в себе си. В най-честитото земно блаженство.
Ето я на прозореца. Пуши. Рано се събуждаш винаги, тридесет секунди след часовника, но тя минута – две и преди него.
Запечатала е вратите на градината. Потайната градина в нея. Градината на страстта. С восък ги е запечатала. С една единствена капка восък, която и целувка може да разтопи. Могат да разтопят дори и с думи, ако са искрени и не просто думи, а слово в което изгаря душа и природа, защото тогава наистина парят.
Този печат е точно под лявото й зърно.
Застава пред прозореца в стаята си. Пуши цигара. Зазоряването прилича на разтопен восък. Впечатленията от градина не са я напуснали, но преди настъпването на деня печата се е втвърдил. Градината е напълно замаскирана.
Звъни телефона. Вдига го. Облича доспехите на ежедневието. И то я поглъща.
Време е да те погълне и твоето.
Изчезнала е. Все едно е била видение. Няма я. Истински ли се случи. Бързаш. Тридесет секунди след часовника е и рано, и късно.
Скачаш от леглото.
Бутилка с червило на ъгъла. Обувка с токче в една от чашите. Преобърнати свещи. Дрехи оплетени като любещи се змии подобни тела. Изписал си стената с любовни рими. Кога се е случило не помниш. Не си пил, ти не пиеш. От години, но все още губиш от опиянение памет.
Зрението ти се търкаля из пода. Разглобила те е. Пипнешком си открил лявото око, дълго търсиш дясното под леглото. Ребрата ти се търкалят чак до кухнята. Като оглозгани от вълци. Страхотна е! Припряно ги събираш и тъкмо навреме. Започнали са да мутират в нови Еви. Малко да се беше забавил и щеше да настъпи световен катаклизъм. Разресваш надве – натри мисли, но косата ти остава рошава. Винаги е рошава, но сега не може да скрие доволното ти изражение. Срам го хваща на огледалото да те гледа. Затова отразява поруменяла зора, а не че е толкова румено навън. Даже си е много сиво. Преди да се облечеш се сещаш за кожата си. Смъкната е, разбира се. Залепяш я, пари от наслада. Като намазана с мед и опиум е, попива в теб. Три драскотини на гърба ще останат. Страхотна е….
Какво забрави! Закъсняваш. Тридесет секунди след часовника е и рано, и късно. Нещо забрави. Сърцето. Вдигаш очи и го виждаш. В опит да полети към небесата се е ударило и размазало в тавана. Нарисувало е със себе си стилизирано сърце като по любовните картички. Прободено със стрела. Нямаш време да го изстъргваш от тавана и прибираш в себе си, а и тук му е мястото. На топло е. Днес навън няма да ти трябва, може дори да ти пречи, а е тъй красиво тук. Наивно изглежда, има детински израз. Сигурно ще му е тъжно без теб, без нея. Самичко тук, но където отиваш не е за деца. Казваш му, че ще се върнеш скоро и излизаш без него. Смога залютява в очите ти. Да беше оставил и тях, но без тях не може. Трябва да са широко отворени. Още играе образа й. Миризмата й по теб още се улавя. Грабят я другите миризми. Шофьорът на таксито говори глупости и твоята уста не спира да ги говори. Тъкмо навреме си стигнал.
Преди настъпване на зората, за теб започва нощният живот.
Защото си саксофонист в бар „Храмът на греха”, тук деня и нощта нямат значение. Отвъд тях си, както отвъд всички останали мили дреболии като доброто и злото например или истината и лъжата. Какво значение имат! Понякога чувството дори ти харесва. Прилича на свобода, не че свободата в такива случаи има особено значение за теб. Изнасят вече самоубиец. Още не е започнал купона, не че е спирал, то си тече и без сакса ти, но имаш чувството, че света се върти около него. Поглеждаш за миг нещастника, прилича на теб. С облекчение си спомняш, че остави сърцето си. Обръщат ти се само червата, но те са свикнали. Вече им е нещо като спорт. Акробатика за добър тонус. Решаваш, че може да не е мъртъв, а само мъртво пиян. И двете неща са еднакво вероятни. Правиш гримаса.
Колко часа е, а вече?
Безсмислен въпрос. Флипер автоматите звънят. Тринадесет са. Знаеш много добре какво е топчето. Земното кълбо. Еднакво единствено и в тринадесетте автомата. Хвърчи във всички посоки. Върти се както му падне. Тук времето няма значение. Знаеш го. Играчите – не. За тях земното кълбо си е обикновено топче. Дърпат ръчките, натискат бутоните. Очите им вперени, само и само да не го изпуснат в дупката, за която не подозират, че е самата бездна, а си мислят, че само им се струва, че е самата бездна, ала колкото и да внимават, изпускат го. Не свършва света само защото бързо влиза в игра следващото топче, докато дванадесетте му резерви все още летят насам натам. Ако едновременно и тринадесетте играча го изпуснат – това ще е краят.......
Целият разказ
http://cefulesteven.blog.bg/viewpost.php?id=119901
Ето я на прозореца. Пуши. Рано се събуждаш винаги, тридесет секунди след часовника, но тя минута – две и преди него.
Запечатала е вратите на градината. Потайната градина в нея. Градината на страстта. С восък ги е запечатала. С една единствена капка восък, която и целувка може да разтопи. Могат да разтопят дори и с думи, ако са искрени и не просто думи, а слово в което изгаря душа и природа, защото тогава наистина парят.
Този печат е точно под лявото й зърно.
Застава пред прозореца в стаята си. Пуши цигара. Зазоряването прилича на разтопен восък. Впечатленията от градина не са я напуснали, но преди настъпването на деня печата се е втвърдил. Градината е напълно замаскирана.
Звъни телефона. Вдига го. Облича доспехите на ежедневието. И то я поглъща.
Време е да те погълне и твоето.
Изчезнала е. Все едно е била видение. Няма я. Истински ли се случи. Бързаш. Тридесет секунди след часовника е и рано, и късно.
Скачаш от леглото.
Бутилка с червило на ъгъла. Обувка с токче в една от чашите. Преобърнати свещи. Дрехи оплетени като любещи се змии подобни тела. Изписал си стената с любовни рими. Кога се е случило не помниш. Не си пил, ти не пиеш. От години, но все още губиш от опиянение памет.
Зрението ти се търкаля из пода. Разглобила те е. Пипнешком си открил лявото око, дълго търсиш дясното под леглото. Ребрата ти се търкалят чак до кухнята. Като оглозгани от вълци. Страхотна е! Припряно ги събираш и тъкмо навреме. Започнали са да мутират в нови Еви. Малко да се беше забавил и щеше да настъпи световен катаклизъм. Разресваш надве – натри мисли, но косата ти остава рошава. Винаги е рошава, но сега не може да скрие доволното ти изражение. Срам го хваща на огледалото да те гледа. Затова отразява поруменяла зора, а не че е толкова румено навън. Даже си е много сиво. Преди да се облечеш се сещаш за кожата си. Смъкната е, разбира се. Залепяш я, пари от наслада. Като намазана с мед и опиум е, попива в теб. Три драскотини на гърба ще останат. Страхотна е….
Какво забрави! Закъсняваш. Тридесет секунди след часовника е и рано, и късно. Нещо забрави. Сърцето. Вдигаш очи и го виждаш. В опит да полети към небесата се е ударило и размазало в тавана. Нарисувало е със себе си стилизирано сърце като по любовните картички. Прободено със стрела. Нямаш време да го изстъргваш от тавана и прибираш в себе си, а и тук му е мястото. На топло е. Днес навън няма да ти трябва, може дори да ти пречи, а е тъй красиво тук. Наивно изглежда, има детински израз. Сигурно ще му е тъжно без теб, без нея. Самичко тук, но където отиваш не е за деца. Казваш му, че ще се върнеш скоро и излизаш без него. Смога залютява в очите ти. Да беше оставил и тях, но без тях не може. Трябва да са широко отворени. Още играе образа й. Миризмата й по теб още се улавя. Грабят я другите миризми. Шофьорът на таксито говори глупости и твоята уста не спира да ги говори. Тъкмо навреме си стигнал.
Преди настъпване на зората, за теб започва нощният живот.
Защото си саксофонист в бар „Храмът на греха”, тук деня и нощта нямат значение. Отвъд тях си, както отвъд всички останали мили дреболии като доброто и злото например или истината и лъжата. Какво значение имат! Понякога чувството дори ти харесва. Прилича на свобода, не че свободата в такива случаи има особено значение за теб. Изнасят вече самоубиец. Още не е започнал купона, не че е спирал, то си тече и без сакса ти, но имаш чувството, че света се върти около него. Поглеждаш за миг нещастника, прилича на теб. С облекчение си спомняш, че остави сърцето си. Обръщат ти се само червата, но те са свикнали. Вече им е нещо като спорт. Акробатика за добър тонус. Решаваш, че може да не е мъртъв, а само мъртво пиян. И двете неща са еднакво вероятни. Правиш гримаса.
Колко часа е, а вече?
Безсмислен въпрос. Флипер автоматите звънят. Тринадесет са. Знаеш много добре какво е топчето. Земното кълбо. Еднакво единствено и в тринадесетте автомата. Хвърчи във всички посоки. Върти се както му падне. Тук времето няма значение. Знаеш го. Играчите – не. За тях земното кълбо си е обикновено топче. Дърпат ръчките, натискат бутоните. Очите им вперени, само и само да не го изпуснат в дупката, за която не подозират, че е самата бездна, а си мислят, че само им се струва, че е самата бездна, ала колкото и да внимават, изпускат го. Не свършва света само защото бързо влиза в игра следващото топче, докато дванадесетте му резерви все още летят насам натам. Ако едновременно и тринадесетте играча го изпуснат – това ще е краят.......
Целият разказ
http://cefulesteven.blog.bg/viewpost.php?id=119901