Един от тълпата

Няма ме, какво ли диша и говори,
пулсира, плаши се, мълчи,
държи се на проядения корен
и мъчи се да разцъфти.
Кое кафето пие рано,
обявите за работа чете,
с перо разчепва стари рани
и още кръв от тях тече,...
и текват думите, и чуруликат, и ухаят,
и краят се отлага, има и мечти,
опомня се, пробужда се, желае,
прегазено копнение шепти,
а щепотът във крясък преминава,
откъснат от гърдите е почти,
но миг пред страховитата изява,
съзнава, че безсилният крещи.

И свива вопъла като бележка,
написана на смачкан лист,
безкрайно е, безкрайно тежко,
потъпкан да останеш чист.