Някога много отдавна разумните облаци сме били хиляди ята и хиляди във всяко ято. Загръщали сме небесата и не сме се пестели. Тук ще видим жадна нива, селянин който се мъчи да я напои с пот, залее я със себе си, един от нас, превърне се в жита и ние от високо видим в сълзите на човека, земното поколение на нашият брат, който никога няма да се върне сред нас. Лесно се излива облак, трудно се връща разум. Разумът не се кондензира. Капките се връщат обратно, но не и паметта. Много бяхме и огромни. Видим пресъхнала река, от знойна печал се пръскат камъните й, тревите наоколо й обгорени. Празните й вирове приличат на разкривена паст на зверче което иска кърма, а няма. Излее се някой от нас. Пробуди я, прилича на милващ земята пръст реката, на плъзгащи се по тялото й устни и дори ни се дочува как земята стене от възбуда. Видим посърнала градина. Стопанинът й е остарял, болен е, не се грижи вече за нея и не вижда добре. Лекомислено някой от нас се излива, без да му мине през ума, че щом градината е изоставена, небесата не могат да й помогнат. Част от силата му пият розите, но по-голяма част от тях отпиват плевелите и задушават розите. Безсмислена жертва, но много бяхме и огромни. Видим фрегата стегната за бой, златна амазонка, красавица с жесток нрав, на борда й десетки зомби в доспехи и с имперски знаци. Пред очите й остров с деца и майки, мъжете им придобили смелост и неочаквана сила, до този ден миролюбци, готвещи се да умрат. Знаем, че всеки ще даде скъпо живота си, но не ще бъде пречка на набега. Съберем се десетки, излеем масата си върху фрегатата и тя потъне. Значително по-малко сме вече, а никога не сме били толкова много, че да потушим всички набези. И се стремим да не гледаме мъката на земята, защото вече виждахме как намалява значително бройката ни. Вятърът ни донесе вест, за отчаян скитник. Изгубен в пустиня. Толкова остри били стоновете му, че виждаме раздран корема на вятъра. Кръв още капе. Истински феномен. Питаме колко се е борил човека с живота. Дълго било, много дълго. Опитвал се вятъра да го приспи. Засипвал го с дюни, но той се разкопавал, излизал от съня си в света на своята болка. Невероятен нрав. Заслужава си един такъв човек, който толкова обича живота и дори за страданието му се бори, да остане жив. Тръгват трима от нас. До пустинята двама вече са изчезнали, умрели още в небесата от зноя. Те не успяха да се преродят в нещо земно, а както земните виждат вечният живот в небесният, така ние небесните виждаме вечният живот в земният. Тъжахме за тези двамата и виждахме как губи силите си и третият, топи се, губи се, напряга сили да не се разкъса твърде далече за да спаси живота на скитника. Мислим, че мисията му е провалена. Вали, но безсилно. Една единствена капка пада върху умъртвените устни, но ги съживява. Достатъчно сили му даде. Невероятна енергия имаше този човек. Видяхме го как отмина Казиното на живота, в което беше изкушението и стигна до Оазисът на любовта, до който не би стигнал, ако нашият брат не се беше превърнал в капка по устните му.
Виждаме замряло воденично колело: раздвижим го. Пожар: потушим го. Съсухрена лоза: целунем гръдта й. Сплъстена трева: разрошим я, придадем и обем.
Чувствам се като онзи скитник. За който тогава трима от нас се пожертваха и само един спаси вечният си живот. Отчаян съм и не знам защо още се боря. Небето е вече пустиня за мен.
Целият разказ:
http://cefulesteven.blog.bg/viewpost.php?id=118900
Виждаме замряло воденично колело: раздвижим го. Пожар: потушим го. Съсухрена лоза: целунем гръдта й. Сплъстена трева: разрошим я, придадем и обем.
Чувствам се като онзи скитник. За който тогава трима от нас се пожертваха и само един спаси вечният си живот. Отчаян съм и не знам защо още се боря. Небето е вече пустиня за мен.
Целият разказ:
http://cefulesteven.blog.bg/viewpost.php?id=118900