приказката на мъртвеца

Приказката на мъртвеца
(Следизборно)

Бях срещнал аз веднъж мъртвец,
нощес измъкнал се от гроба
(не бе опяван той от жрец)
и чух от него зла прокоба:
"Щом господарят е глупец,
каква съдба застига роба?
Живеех някога в градец,
и нека тук отворя скоба:
владееше го големец,
една охранена особа,
и въобще - голям хитрец.
Прибрал без време бе във джоба
имоти много. А светец
изкарваше се пред народа.
Далечен негов праотец
(той врява вдигаше до бога)
за свобода уж бил борец,
на чета бил е воевода.
Все първокласен бе подлец.
Към него ний таяхме злоба."

Заслушах се без страх (е, с малко) -
гласът му всъщност галеше слуха.
Попита ме: "Кажи ми, братко,
кое е най-прекрасно на света?"
Аз бързо отговорих: "Любовта!
Тя светлина в живота внася!"
"Отчасти, братко, е така.
Но само ако й изнася.
Не видиш ли, за зла съдба,
съпруга имаше злодеят.
Бе най-красивата жена -
и ето, влюбих се във нея.
Не ми остана длъжна тя -
но нейният съпруг разкри ни.
Какво му щукна през главата?
До смърт насмалко не преби ни.
Тук идва странното: разказах аз това
на моите приятели по чашка.
те, явно споделили ми гнева,
надигнаха наздравица юнашка
и се упътиха към къщата-палат,
въоръжени кой с каквото може,
проклетника от поста да свалят
да смъкнат също неговата кожа.
Усетил накъде вървят нещата,
набързо той от поста абдикира.
Не знам дали напусна той страната,
но от града веднага емигрира.
На поста му застана момък дребен -
обикновен на вид, но гръмогласен.
(До къщата той стигнал бе последен.)
Той обеща на хората прекрасен
живот без грижи, същи златен век."
Веднага случаят ми стана ясен.
"И не остана ни един човек
да се съмнява в неговите думи.
Любимата си мярнах сред тълпата -
последвах я, но бързо я изгубих.

На следващия ден видях,
че с него редом тя върви.
Та тя дори не ме позна!
И как да не умра, кажи?"

Мъртвецът май съвсем се спихна
сериозно се разкапа,
но някакси до мен достигнал,
той здраво ме захапа.
Сега аз тебе ще изям,
читателю, прости ми.
Енергия ми трябва, знам,
да пиша нови рими.